Историята на Екатерина Каравелова

Колко върхове може да покори една жена в своя земен живот?!

Днес Историята се обръща към себе си и с помощта на антропологията осветява своите пропуски, защото светлината на миналото винаги е концентрирана върху постиженията на мъжете в битките и политиката. Човечеството най-после дорасна и все по-ясно проумява, че историята е в наратива на ежедневието. Жените са тези, които са случвали историята с не по-малка воля и сила.

Съвременната история от пръв прочит помни името на Екатерина Каравелова. Мнозина са писали биографии на тази силна жена. Наричали са я „невероятна“, „силна“, „знаменита българка“. Книгите посветени на нейния живот опитват да съживят нейния образ до пълнокръвие и възможност да я познаем, да се сближим до нея.

А защо е важно да я познаваме? Кое я прави различна? Защо свети в мрака на далечното минало и ни вълнува?

Тук съвсем накратко ще дадем отговор защо тя е неповторима личност в българската култура и политика. Защо и днес тя с името си продължава да оглавява инициативи на силни българки.

Екатерина е родена в далечната 1860 г. в един най-красивите градове на България – Русе.  Баща й е кожухар, който със занаята си изхранва семейството си. Но точно като в приказките, започвaщи с „Имало едно време…“ бащата умира млад, а майка й започва да изхранва четирите си деца: Катерина,  двете й сестри – Сия и Мариола, и брат й Атанас – с пране на чужди дрехи. Приказката продължава за Екатерина, която попада под опеката на заможната сестра на баща си - Киряки Николаки Минкова. С нейна помощ, девет годишната Екатерина е настанена в аристократичен дом в Москва и завършва със златен медал девическа гимназия. Едва 17 годишна, тя владее  руски като майчин език, но също и френски и немски и английски език.

Тя се завръща в бедната си бащина къща в Русе, трудно но някак се примирява със сковаващата мизерия. Екатерина носи вече ореола на дама от московската аристокрация - тя умее да разговаря и да привлича вниманието. В пресата я наричат „амазонка“.  

Ето какво разказва по-късно самата тя за онзи момент, който поема учителската професия: „Гимназията в Русе бе заета с някакъв склад, септември настъпи, а нямаше изглед да се отвори. Обявих на майка, че ще изхвърля миндеря от гостната стая, ще наредя две три маси и ще взема няколко деца у дома да ги уча. Казано, направено: още първата седмица класът ми се напълни с деца от разни възрасти…“

От този момент нататък тя е учителка цели 14 години в Русе, в София, в Пловдив.

Още докато живее в Русе на един бал, тя танцува с княз Батенберг, който я кани да стане учителка в София, но тя отхвърля предложението му.

И приказката продължава… преди да приеме предложението за брак на Петко Каравелов, тя три пъти замълчава и подминава неговото настояване да станат семейство. Като за всяко от предложенията си той пътува от Видин, където е назначен за вицегубернатор.

С дарбата на дипломат и способностите и на преводач, тя става незаменим сътрудник и помощник на Петко Каравелов в качеството му и на министър председател. Ето как описва характера на тази невероятна жена военният кореспондент Артур Фон Хун, който противопоставя образа и на фона на масовата уплаха от Сръбско-българския конфликт.

„Едно безусловно изключение от всичко това правеше само една малка, млада жена, която седеше в кабинета на Каравелов и вземаше горещо участие в разговорите: госпожа Катинка Каравелова, любезната съпруга на министър-председателя, неговата неуморна сътрудница пазеше срещу всички зли вести, които се пренасяха от зловещи гарвани, своето непоколебимо спокойствие. „Не се бойте – казваше тя – не е възможно нашите юнаци да бъдат бити от сърбите и защото е невъзможно, то няма да бъде… По-късно с право казваха, че на 6 ноември от цялото население на София само г-жа Катина Каравелова бе единственият мъж“

Двамата с мъжа й започват издаването на в. „Независимост” в Пловдив (1881–1882 г.), редакцията се намира в дома им и тя участва в подреждането на материалите и коректурите. Тя първа прави достояние на широката публика трудно разбираемия писател Пенчо Славейков, с когото са близки приятели.

По-късно през 1888 г. започва да излиза и библиотека „Свети Климент”, чийто основател и редактор е Петко Каравелов с псевдоним Камен Чернев а съинициатор е неговата съпруга. Тук с голям брой преводи участва и Екатерина Каравелова: десетки заглавия от руска, френска, немска и английска литературна класика: Толстой, Достоевски, Юго, Мопасан, Флобер, Дикенс и др. Пише политически фейлетони, литературна критика, преводи. На страниците на в. „Търновска конституция“ излизат нейните подлистници под различни псевдоними.

На 15 февруари 1891 г. насред София пада убит финансовият министър в Стамболовото правителство Христо Белчев – удобен повод за разправа с опозицията, водена от Петко Каравелов. Още същия ден той е арестуван и обвинен, че е съучастник в убийството на Белчев – Каравелов (заедно с още видни български общественици и политици) е затворен в Черната джамия (днес храм „Св. Седмочисленици”). Носят се слухове за жестоки побоища над политическите затворници, затова Екатерина Каравелова събира подписите на майките и съпругите на задържаните, между тях Анна Георгиева и г-жа Орошакова, и с тях отива да търси помощ от чуждите дипломати в страната с твърдението, че се страхуват за живота на близките си. Правителството приема този акт като предателство – трите дами са арестувани и поставени под домашен арест, а пред домовете им пазят стражари. В съда прокурорът започва своята обвинителна реч: Екатерина Каравелова е обвинена в държавна измяна поради ходатайствата й за осъдените пред чуждите дипломати. Присъдата е смърт чрез обесване. Председателят й дава последна дума.

„Няма що да кажа. Не се чувствам виновна. Направих това, което би направила всяка жена на мое място за мъжа си!”

Съдът се оттегля на съвещание… На въпроса на председателя към съдебния заседател  Стефан Калъпчиев „Виновна ли е г-жа Каравелова?”, той отговаря: „Виждате ли това дело? То е политическо! Аз намирам, че госпожата е невинна. Тя хубаво ви каза: всяка жена би направила това, което направиха тя и другарките й за своите мъже.”

Петко Каравелов е освободен от затвора и през 1901 г. отново поема поста министър-председател на България. Две години по-късно Каравелов умира.

В личен и чисто човешки план Екатерина преживява много загуби. Смъртта на близки на сърцето и хора я наранява през целия и живот като една от големите загуби е смъртта на 2 годишната и дъщеря, а след това трагичната смърт на изключителната Лора Каравелова, която сама отнема живота си, а сестра и Виола загубва разсъдъка си от мъка и живее девет години в затъмнение, накрая умира в Карлуково. Екатерина губи и трите си дъщери и съпруга си и сякаш запълва празнината и смъртта със спасение на човешки животи, до които дори не се е докоснала.

В края на 1900 г. в столицата се учредява Българският женски съюз, който събира под крилото си всички женски дружества от страната. Тъй като тя е председателка на общообразователното женско дружество "Майка" и владее няколко езика, е натоварена да води кореспонденцията на съюза. Повече от 20 години Екатерина Каравелова е председател на най-старото софийско женско дружество – „Майка” и създаденото към него девическо професионално училище „Мария Луиза”. Дългогодишна председателка е и на Съюза на българските писателки, създаден по нейна инициатива.

„Няма проява в живота на българския народ след Освобождението, дето да няма някакво участие и г-жа Екатерина Каравелова”. (Проф. Иван Георгов)

На конгреса на БЖС през 1915 г. е избрана за зам.-председателка, а десет години по късно през 1925 г. за председателка на Българската секция към Международната женска лига за мир и свобода (МЖЛМС). През годините 1924 и 1926 участва в работата на конгресите на МЖЛМС във Вашингтон и Дъблин.

Ето какво казва тя при откриване на ІV-я конгрес, състоял се на 1 май 1924 г. във Вашингтон "...Целият български народ, от младия ни цар до най-смирения овчар в нашата земя, където три четвърти са земеделци, иска да живее в мир с всички народи, били те далеч или близо, големи или малки. Той желае да обработва нивите си и да се развива по пътя на културата. Той е уморен от борби и злочестини… Аз пледирам за правда, което ще рече за всесветовен мир. Защото ние все още го нямаме. Той съществува на книга в мирните договори, а не в действителност. Пограничното население живее във вечен терор…" (Слово 1924).

А от трибуната на международния конгрес в Дъблин по-късно, през 1926 г. заявява: "Нашият идеал не е мирът, който сключват правителствата, без да познават действителните тежнения на народите, а мирът на истинската демокрация" (Слово 1924).

В България Екатерина Каравелова е непримирим активист и защитник на човешките права По повод дейността на Общия помощен комитет за пострадалите през септемврийските събития в бр. 9 и бр. 10 на в. "Женски вестник" от 10 февруари 1924 г. Екатерина Каравелова публикува статия със заглавие "За осветление", в която пише: "Чуткото младо студентство, неомърсено от партизанщина, първо съзна тоя дълг на човещина, то ни свика, събра под свещения лозунг "помагай на ближния си...".

След атентата в църквата "Св. Неделя" (1925) Екатерина Каравелова се застъпва пред двореца за над сто безследно изчезнали, между които Гео Милев, Моис Коен, Рафаила Николова, Юсуф Мехмедов, съпругът на дъщеря й Виола Йосиф Хербст и още много други. За съжаление, молбата й остава без отговор. В края на същата година у нас пристига френският писател Анри Барбюс, който посещава дома й. Потресен от чутото, той написва книгата "Палачите", по-късно преведена у нас от Ана Карима.

Екатерина Каравелова участва най-активно в създаването на Комитет за защита на евреите, заедно с писателя Антон Страшимиров, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и др. Тогавашните вестници "Мир" и "Слово" публикуват статии срещу изградения комитет, като пишат, че не е работа на България, още повече на отделни граждани, да се бъркат в делата на велика Германия. На 3 юли 1933 г. е осуетено събрание, на което лектори са Екатерина Каравелова и Антон Страшимиров.

Нейната лична борба в защита на българските евреи продължава дълго и непреклонно. Непримирима по дух, тя продължава да живее с мисълта, че всяко човешко състояние има правото на свободен живот. Вечерта на 25 май 1943 г. по препоръка на Екзарх Стефан в дома й идват д-р Хананел от консисторията с още две жени, поели големия риск да нарушат полицейския час. При нея тревожно ги води отчаянието и надеждата. Молбата им е тя да предаде още същата вечер писмо на царя с искане за отмяна на депортирането, в което писмо тя добавя няколко реда с текст: "Синко, и ти си баща, не прави никому зло" и се подписва. В писмото подпис полага и инж. Александър Станишев.  Екатерина Каравелова не се поколебава нито за миг, когато става дума да бъде полезна на хората. На осемдесет и три години тя тръгва сама по тъмните софийски улици на среща със сестрата на Борис Евдокия, с която ги свързва добро приятелство. Така тази побеляла жена прибавя своя личен принос в спиране депоотирането на българските евреи. Трябваше обаче да минат много години и не ние, а живеещите в Израел български евреи да докажат чрез документи, че спасяването на сънародниците им се дължи и на Екатерина Каравелова. "

„Ние обикновено нашите най-добри хора, нашата гордост и слава оценяваме след смъртта им. Приживе тяхното превъзходство боде очите ни“, са думи на Каравелова, промълвени в края на живота й…

Екатерина Каравелова умира на 87 години на 1 април 1947 г. в София. Погребана е зад абсидата на олтара на църквата "Св. Седмочисленици" при съпруга си - големия политик и държавник Петко Каравелов.

Съставител: Станислава Рашева

За статията са ползвани текстове на много автори, които са изследвали тази многопластова и ярка личност: Антонова, М.; Ардити, Б.; Борисова, Н.; Генадиев, д-р Н. Мемоари.; Гърдев, Б.; Дренкова, Друмева, М.; Ф.;Сборник документи. Съст. Д. Коен. Панайотов, Ф; Слово 1924: Слово на Ек. Каравелова по случай откриване на ІV-я конгрес на МЖЛМС във Вашингтон.; Цонкова, К.