Откъс от книгата 'Няма връщане назад" на Мелинда Гейтс

Този месец в Академия 'Екатерина Каравелова' с интерес четем книгата на Мелинда Гейтс 'Няма връщане назад', която разказва за благотворителната дейност на фондацията създадена от нея и Бил Гейтс. С изобилие от факти и истински истории от живота на жени по целия свят, Мелинда Гейтс разкрива защо проспериращите общества са тези, в които жените имат свободата да се образоват, да работят и да планират семейство в правилното за тях време.


Публикуваме откъс от книгата на български език, издадена от Обсидиан. Оригинала на английски език 'The moment of lift: how empowering women changes the world', може да намерите в Амазон.


"Ще започна с малко лична история. Учила съм в Урсулинската академия – девическо католическо училище в Далас. През последната си година там посетих кампуса на университета „Дюк“ и бях дълбоко впечатлена от компютърния департамент. Това предреши нещата. Записах се в „Дюк“ и пет години по-късно завърших като бакалавър по компютърни науки и магистър по бизнес. После получих предложение от „Ай Би Ем“, където бях работила няколко лета, но го отказах и започнах в по-малката софтуерна компания „Майкрософт“. Работих там девет години и заемах различни постове, като накрая станах главен мениджър по информационни продукти. Днес работя в сферата на благотворителността, посветила съм огромна част от времето си в търсене на начини да подобрявам живота на хората… и често се тревожа за онези, които ще се разочароват, ако не го направя както трябва. Освен това съм съпруга на Бил Гейтс. Оженихме се на 1 януари 1994 г. Имаме три деца. Това е историята накратко. А сега нека ви разкажа по-подробно за своя път в борбата за повече права за жените и как, докато вдъхвах сила на други, самата аз черпех сила.

През есента на 1995 г., след като с Бил бяхме женени близо две години и ни предстоеше пътуване до Китай, установих, че съм бременна. Пътуването беше много важно за нас. Бил рядко отсъстваше от „Майкрософт“, а освен това пътувахме и с други семейни двойки. Не исках да провалям плановете, затова реших да не съобщавам на Бил, че съм бременна, докато не се върнем. Щях да премълча новината за ден и половина. Но после осъзнах: Не, трябва да му кажа. Ами ако нещо се обърка? И по-важното: трябва да му съобщя, защото бебето е и негово. Когато съобщих на Бил за бебето една сутрин преди работа, реакциите му бяха две. Беше на седмото небе от радост, а после каза: „Смятала си да не ми казваш? Ама ти сериозно ли?“. Много бързо бях допуснала първата си грешка като родител. Заминахме за Китай и пътуването се оказа фантастично. Бременността изобщо не ни попречи освен за кратко в един стар музей в Западен Китай, когато кураторът отвори древен саркофаг. Миризмата ме изстреля навън в опит да избегна сутрешното гадене, което, както вече бях установила, може да те връхлети по всяко време! Една от приятелките ми, която ме видяла да изхвърчам навън, си помислила: „Мелинда е бременна“. На връщане от Китай с Бил се отделихме от групата, за да се усамотим за кратко. По време на един от разговорите ни го изумих с твърдението си: – Виж, няма да продължа да работя след бебето. Няма да се върна в службата. – Как така няма да се върнеш? – За щастие, не се нуждаем от моята заплата. Важно е какво семейство искаме да създадем. Ти няма да намалиш натоварването си, а аз не си представям как ще съумея едновременно да работя на пълни обороти и да се грижа за семейство. Описвам ви съвсем искрено разговора си с Бил, за да подчертая още в началото нещо важно: когато се изправих пред проблемите и предизвикателствата на това да бъда работеща жена и майка, имах още много да уча. Според личния ми модел тогава – и не мисля, че беше избран съзнателно, – когато в едно семейство се родят деца, жената остава у дома, а мъжът работи. Честно казано, според мен е страхотно, ако жените искат да си останат у дома. Това обаче трябва да е по техен избор, а не защото смятат, че нямат избор. Не съжалявам за решението си. Пак бих го взела. Тогава обаче просто допусках, че жените постъпват така. Всъщност, когато за пръв път ме попитаха дали съм феминистка, не знаех какво да отговоря, защото не се смятах за феминистка. Не съм сигурна, че тогава изобщо разбирах какво означава това. По онова време дъщеря ни Джен нямаше година. Двайсет и две години по-късно аз съм ревностна феминистка. В моите очи нещата са съвсем прости. Да си феминистка означава да вярваш, че всяка жена трябва да има право на глас и да се стреми да разгърне потенциала си, а жените и мъжете следва да обединят усилия за смъкването на преградите и премахването на предразсъдъците, които все още възпират жените. Дори преди десет години не бих твърдяла това с пълна убеденост. Хрумна ми едва след като години наред слушах други жени – често преживели огромни трудности, чиито истории ме научиха какво поражда неравенството и как хората могат да преуспяват. Само че до тези прозрения стигнах впоследствие. През 1996 г. гледах на всичко през призмата на ролите, които ми бяха познати, затова заявих на Бил: – Няма да се върна на работа. Това го изуми. Работата ми в „Майкрософт“ беше огромна част от съвместния ни живот. Бил основа компанията през 1975 г. Аз се присъединих през 1987 г. – бях единствената жена от първия випуск магистри по бизнес администрация. Запознахме се малко след това на фирмено мероприятие. „Майкрософт“ ме изпрати на командировка в Ню Йорк и съквартирантката ми (тогава се настанявахме в двойни стаи, за да пестим пари) ме покани на вечеря, за която не знаех предварително. Закъснях и всички маси бяха запълнени освен една, на която все още имаше два празни стола един до друг. Настаних се на единия. Няколко минути по-късно пристигна Бил и седна на другия. Поговорихме по време на вечерята и аз долових интереса му, но той не ми се обади доста време. А после в един съботен следобед се срещнахме случайно на паркинга на фирмата. Той започна разговор и ме покани да излезем в петък след две седмици. – Не е много спонтанно. Покани ме за по-близка дата – отговорих и му дадох номера си. Два часа по-късно Бил ми се обади у дома и ме покани да излезем още същата вечер. – Така достатъчно спонтанно ли е? – попита той. Открихме много общо помежду си. И двамата обичахме пъзелите, и двамата обичахме конкуренцията. Затова си устройвахме състезание по подреждане на пъзели и играехме математически игри. Мисля, че го заинтригувах, когато го победих в една математическа игра и спечелих още първия път, когато играхме на „Улики“ – настолна игра, в която трябва да отгатнеш кой е извършителят на убийството, в коя стая и с какво оръжие. Бил настояваше да прочета любимия му роман, „Великият Гетсби“, а аз вече го бях чела два пъти. Може би тогава е разбрал, че е срещнал половинката си. Романтичната си половинка, би казал Бил. Аз го разбрах, когато видях музикалната му сбирка – имаше много изпълнения на Франк Синатра и Дион Уоруик. Когато се сгодихме, някой попита Бил: – Какво те кара да изпитваш Мелинда? А той отговори: – Да не повярваш – желание да се оженя. Освен това и двамата с Бил вярвахме в силата и важността на софтуера. Знаехме, че създаването на софтуер за персонални компютри ще даде на отделния човек компютърна мощ, каквато имат институциите, а демократизирането на компютърното дело ще промени света. Затова се вълнувахме от работата си в „Майкрософт“ всеки ден – изработвахме софтуер с огромна бързина. От разговора ни за бебето обаче стана ясно, че настъпва краят на съвместната ни работа в компанията, че дори когато децата поотраснат, аз най-вероятно повече няма да се върна там. Борих се с тази мисъл още преди да забременея, разговарях с приятелки и колеги, но преди Джен да се появи на този свят, вече бях решила. Бил се опита да ме разубеди. Само повтаряше: „Наистина ли?“. Когато наближи раждането на Джен, Бил започна да ме пита: „А какво ще правиш?“. Толкова много обичах да работя, че той не си представяше да се откажа от тази част на живота си. Очакваше да се захвана с нещо ново след раждането на бебето. И не грешеше. Скоро вече търсех подходящия творчески отдушник, а каузата, която ме ангажираше най-сериозно, след като напуснах „Майкрософт“, беше привличането на момичета и жени към света на компютърните технологии, направили толкова много за мен в гимназията, в колежа и впоследствие. В Урсулинската академия ни бяха запознали с ценности като обществена справедливост в теоретичен план, само че училището не беше преодоляло половата дискриминация, която господстваше тогава и все още преобладава днес. За да си създадете представа: наблизо имаше католическо училище за момчета, „Джезуит Далас“. Момичетата ходеха в „Джезуит“ за часовете по математика и физика, а момчетата идваха в Урсулинската академия за часовете по машинопис. Преди началото на последната ми година учителката по математика госпожа Бауър видяла компютрите „Епъл II Плюс“ на математическа конференция в Остин и когато се върнала в училището, казала: – Трябва да купим такива за момичетата. Директорката, сестра Рейчъл, попитала: – Какво ще ги правим, като никой не знае как се използват? – Ако ги купим, аз ще се науча, ще науча и момичетата – отговорила госпожа Бауър. Училището бръкна дълбоко в бюджета си и направи първата покупка на персонални компютри – пет за училище от шестстотин момичета, и един термален принтер. На свои разноски и в свободното си време госпожа Бауър ходеше в университета „Норт Тексас“, за да овладява компютърните технологии вечер и да ни ги преподава на сутринта. Накрая взе магистърска степен, която отпразнувахме по подобаващ начин. Пишехме програми за решаването на математически задачи, превръщахме числа в различни бази и създавахме примитивни анимирани графики. За един от проектите програмирах квадратно усмихнато лице, което се движеше по екрана в ритъм с песничката „Малък е светът“ на „Дисни“. Беше съвсем елементарна програма, защото тогава компютрите не умееха много в областта на графиката, но аз не го знаех. Гордеех се с постижението си! Така установих, че обичам компютрите – благодарение на късмета и на всеотдайността на прекрасна учителка, която бе казала: „Трябва да купим компютри за момичетата“. Тя беше първата ми позната застъпничка за присъствието на жени в технологичния бранш, а следващите години щяха да ми покажат, че са ни нужни много като нея. В колежа програмирах с момчета. Обучението по бизнес администрация беше в изцяло мъжка компания. Когато отидох в „Майкрософт“ на интервютата за работа, всички мениджъри бяха мъже, имаше една-единствена жена. Не ми се струваше правилно. Искаше ми се жените да се възползват от тези възможности и натам насочих първия благотворителен проект, с който се заех скоро след раждането на Джен. Мислех, че най-очевидният начин да осигуря достъп на момичетата до компютри е да работя с хора от местната училищна общност, за да улесня оборудването на държавните училища. Заех се сериозно с няколко институции и ги снабдих с компютри. Колкото по-навътре в проблема навлизах обаче, толкова по-ясно ми ставаше, че разширяването на достъпа до компютри чрез оборудването на всяко училище в страната поотделно ще бъде изключително скъпо. Бил е дълбоко убеден, че компютърните технологии трябва да бъдат достъпни за всички, и по онова време „Майкрософт“ работеше по неголям проект за осигуряване на достъп до интернет, като даряваше компютри на различни библиотеки. В края на проекта „Майкрософт“ насрочи среща за представяне на резултатите пред Бил и той ми каза: – Трябва да дойдеш да чуеш. Има нещо, което сигурно ще заинтригува и двама ни. А след като се запознахме с цифрите, си казахме: О, може би трябва да го направим в национален мащаб. Нашата фондация тогава разполагаше с малък фонд и беше по-скоро идея. Вярвахме, че всеки живот е еднакво ценен, но виждахме, че положението в света е различно, че някои места са по-засегнати от болести и бедност от други. Искахме да създадем фондация, която да се бори с тази неравнопоставеност, но нямахме човек, който да я оглави. Аз не можех да се заема, защото, докато децата бяха малки, не смятах да се връщам на работа. По онова време обаче Пати Стоунсайфър, най-високопоставената жена на административен пост в „Майкрософт“ – личност, към която с Бил се отнасяхме с уважение и възхищение, – напусна работа и ние проявихме смелостта на прощалното тържество да ѝ предложим да се заеме с управлението на новия ни проект. Тя се съгласи, стана първият служител на фондацията и работеше без заплащане от малък офис над една пицария. Така започна благотворителната ни дейност. Имах време да участвам, докато все още бях у дома с Джен, защото синът ни Рори се роди чак когато тя навърши три. Като обръщам поглед назад сега, осъзнавам, че в онези първи години съм била изправена пред определящ за живота ми избор: искам ли да градя кариера, или предпочитам да остана у дома и да гледам децата. И че отговорът е бил „Да!“. Първо кариера, после майка, отдадена на отглеждането на децата, после съчетание от двете и накрая завръщане към кариерата. Получих шанса да изградя две кариери и да създам семейството на мечтите си, защото, за късмет, не се нуждаехме от моите доходи. Имаше и друга причина, която щях да осъзная години по-късно: можех да се възползвам от едно малко хапче, което ми позволяваше да планирам бременностите си